Елена Кистерова
Нека кажем няколко думи за четенето по време на общественото
богослужение.
Поради изключителната убогост на съвременния църковен живот,
често по време на службата четат и пеят обикновени миряни, които са горе-долу
способни на това, въпреки че по принцип това трябва да се прави от църковни
четци, специално посветени за тази служба, според правилата, установени от
древни времена. Тук можем да направим следната аналогия: църквите се строят и
освещават за богослужение, макар че при необходимост службите могат да се
провеждат и в обикновени сгради. Липсата на църква не бива да възпрепятства
богослужението, но не бива да се пренебрегва и изграждането на църква, ако има
и най-малката възможност за това.
Всеруският църковен събор от 1917-1918 г., след
продължително обсъждане, е решил следното: „ В изключителни случаи да
се позволи на жените да изпълняват длъжността псалмопевец с всички права и
задължения на щатните псалмопевци, но без включване в клира“ (решение от 7/20
септември 1918 г.). Важен аргумент тогава било вече започналото гонение на
Църквата, а по-късно се оказало и практически необходимо отстъпление в тежките
обстоятелства, от които не можем да се измъкнем повече от век. Този вид
икономия обаче не бива да се превръща в правило и не бива да се прилага, когато
може да се избегне.
В Правилата на светите апостоли се казва, че четецът
изпълнява службата на евангелист, защото „изпълва ушите на невежите“. Трябва да
помним, че изговорените думи на апостолските послания, псалмите, песнопенията
или молитвите са свещени и не представляват човешки изобретения, а са изречения
на Светия Дух, с които четците и певците провъзгласяват и освещават слуха на
всички църковни люде.
Следователно, вниманието към четените думи е от
първостепенно значение. Загрижеността за техниката на четене, когато тя е все
още слаба, не бива да отвлича вниманието от смисъла на думите; и вече развитото
умение не бива да води до лекомислена небрежност.
Четците и певците са устата на молещите се и от това
следват много практически заключения.
Простите грешки (например в ударенията), дори и да не
увреждат смисъла на четеното, вредят на слушателите, разсейвайки ги от
молитвата, и за това отговорен е четящият. Но грешките могат да доведат и до
нарушаване на смисъла, дори до богохулство, така че те трябва да се избягват на
всяка цена. Първото лекарство срещу това е упражняването у дома. Второто –
подготовка за службата: ако е възможно, прегледайте предварително
богослужебните книги, за да не ви изненада прочетеното. Всеки участник на
клироса трябва да се опита да разбере предварително какъв ще бъде редът на
службата и какви книги ще са необходими.
Правилото е да не се чете нищо наизуст по време на службата,
освен може би началните молитви; и не спирайте да следите текста с поглед, дори
и да ви е познат. Ако той не е много познат, тогава, когато четете, трябва да
прихващате по няколко думи напред с поглед, за да не ви изненадат. Ако случайно
допуснете грешка и я забележите веднага (или някой ви каже), трябва незабавно
да я поправите: това е покаяние на практика. Разбира се, ако го осъзнаете
твърде късно, няма какво да направите по въпроса, но трябва да се каете за
грешките, които сте допуснали.
Скоростта на четене трябва да е такава, че да не се налага
да забавяте темпото при непознати думи и изрази. Случва се например, че по
време на Шестопсалмието четецът да ускорява темпото на Псалм 102 („Благослови,
душе моя, Господа“), усещайки познатостта на стиховете, но на следващия Псалм
142 е принуден отново да забави темпото. Не бива така да бъде: молещите се в
църква не е необходимо да знаят кои псалми четецът познава по-добре и кои
по-зле.
Четецът не бива да привлича ненужно внимание към себе си;
най-добре е по време на молитва в храма миряните да забравят личността на
човека, който чете. Вредно „допълнително внимание“ може да бъде привлечено от
грешки, неподходяща изразителност, прибързано или умишлено бавно четене,
суетливи движения и други подобни.
Неподобаващо е, ако четецът едва си отваря уста или мърмори
със слаб глас: вниманието и пълното доверие в свещените думи предполагат
старание и сигурност в артикулацията. Не трябва да има мърморене или бърборене,
а слушателите не трябва да имат усещането, че четецът закъснява за някъде.
Театралната изразителност, дори в най-добрия случай,
разсейва молещите се, а понякога ги дразни или, напротив, ги въвлича в
чувственост и неподходящи емоции.
От опита на внимателното четене се придобива осмисляне,
което естествено ще се прояви чрез разумно поставени паузи, правилно поставени
семантични ударения и някои леки акценти. Това ще помогне на молещите се в
храма, а няма да ги разсейва.
Ако четецът не разбира какво чете, тогава още повече и
слушателите няма да го разберат.
Външно поведение на клиросните четци и певци
Ако е възможно, трябва да стоите добре изправени, без да
пристъпвате ненужно от крак на крак.
Не се поклащате и не кимате с глава в ритъм (това се случва
особено често при напевно четене и при пеене). Случва се четците, които са
невнимателни към подобни неща, буквално да хипнотизират себе си и слушателите
си.
Не си играете с нищо в ръцете, не прегъвате и не разлиствате
шумно страниците, не мачкате свещта в ръката. Като цяло е полезно да
контролирате движенията си по време на службата, както и по време на домашна молитва:
във всичко, което правите, включително прекръстване или поклон, трябва да сте в
час.
Не се покланяте, докато четете или пеете, а само по време на
прекъсване в четенето, в противен случай звукът „потъва“ и изчезва.
Предимството на два хора на службата е, че докато единият пее, другият може да
се покланя, както е отбелязано на някои места в Типикона.
Не бива обаче да забравяме, че слушателите се покланят,
например на Трисвятое, и ако се казва твърде бързо, те просто нямат време да го
направят.
Не бива също така да се кръстите често докато четете, за да
не се объркате; докато се пее това даже едва ли е възможно.
Дишане
Винаги вдишвате през носа: от това зависи правилността на
дишането и следователно на четенето. Ако носът е запушен, не се препоръчва четене
на висок глас: може да ви се завие свят, да не говорим за носовото звучене.
Вдишването не трябва да се чува; за целта, дишате с долната
част на белите дробове - с коремните мускули или чрез разтваряне на ребрата.
Раменете и горната част на гръдния кош остават в покой: отстрани не трябва да
се вижда, че дишате.
Няма нужда да се опитвате да поемете повече въздух преди
четене или по време на пауза: излишният въздух автоматично ще бъде издишан така
или иначе.
Издишването трябва да е икономично, не рязко, така че звукът
да е равномерен и да не се налага краят на фразата да се „изстисква“ трудно.
Паузите за дишане трябва да се правят на приблизително равни
интервали, в съответствие със значението и препинателните знаци в текста.
Звукоизвличане
Гласните струни не трябва да се напрягат, за да не падне
гласът и звукът да не дразни слуха на молещите се. Желателно е при четене да
резонират носните и фронталните синуси, а не гърлото, небцето или гръдния кош:
тогава гласът звучи леко и естествено.
За да се научите на това, препоръчаме следното упражнение:
изпейте първо една нота със затворена уста (звукът „М“), опитвайки се да
усетите вибрацията в носа и челото, а не на устните. Когато това се случи,
отворете устата си и продължете да пеете, като задържите същата резонансна
точка.
В този случай въздухът трябва да идва от устата, т.е.
четенето не трябва да звучи през носа.
Съществуват изкуствени методи за звукоизвличане („купол“ в
устата, гърлено пеене и др.), но те не са много подходящи за църковно четене и
пеене и трябва да се избягват, както и изкуствените мимики на лицето: не
разширявайте ноздрите си, не повдигайте вежди и не кимайте с глава в такт с
четенето.
Силата на звука за четене трябва да се избира с известен
резерв, така че ако е необходимо, да може да се увеличи (например в края на
„Отче наш“ или „Благослови“ - като така се даде знак на свещеника).
В гласа не трябва да има напрежение; трябва да се избягва
вибрацията (треперенето) на гласа.
Когато четете, трябва да изберете височината на гласа, с
която звучи най-леко. Църковното четене обикновено е на един тон, с изключение
на малки покачвания и спадове. Съществуват и някои традиционни промени в тона,
почти мелодични, в края на четивата на Апостола или паремиите, които трябва да
се научат на слух, след като се усвои обичайното равно четене.
Св. Игнатий (Брянчанинов) пише, че човек трябва да чете „с
естествен глас, без да напряга слуха и съвестта си“; и наистина, изкуственото
напрежение натоварва не само слуха, но и съвестта.
Необходимо е да се вземе предвид и акустиката на
помещението. В голям храм е необходима по-голяма сила на звука, но и самото
помещение помага за това; в обикновена стая няма такава помощ, но също така
няма нужда да се изпраща звука на далече. Прекомерната сила на звука,
несъразмерна с помещението, уморява слушателите, а недостатъчната сила ги
лишава от възможността да възприемат и по този начин пълноценно да участват в
божествената служба.
Понякога се случва гласът изобщо да не звучи (особено сутрин
или в началото на четенето) - тогава няма нужда да го насилвате; трябва да
оставите гласа да се разпее, като в началото четете по-тихо, но правилно.
Звучността на гласа се подпомага от пъргава, отчетлива
артикулация. И певците също не трябва да забравят за яснотата на
произношението, за да не се изгубят думите зад внимателно възпроизведената
мелодия.
Като цяло, звукът трябва да тече лесно, без напрежение;
цветът на гласа е спокоен и естествен; звукът е стабилен и постоянен както по
сила, така и по височина.
Четенето и пеенето по време на службата е прекрасна възможност да опознаете по-добре службата, да помогнете на другите и на себе си, а също и да се смирите, защото пропуските или трудностите са почти неизбежни. Важно е да помним, че това е Божие дело, изискващо усърдие и благоговение, и спасително дори в онези случаи, когато е свързано с трудности и изкушения. Ако някой е обзет от плахост, тогава трябва да разбере, че това идва от суета, точно както от нея идват самонадеяността и самодоволството.
